Премахнете чувството за несправедливост и несправедливостта ще изчезне.

Марк Аврелий


Един сигурен начин да НЕ се справяме с гнева си е като се поставим в ролята на жертва. Хората, които отказват да признаят собствения си гняв пред себе си, неминуемо се оказват заклещени в позицията на жертва на живота и отношението на другите.

Скритата движеща сила на този проблем се състои в това, че много хора приемат ролята на жертва, макар и неволно, защото са уплашени от това, че изпитват гняв към нещо или някой, не го признават пред самите себе си и съответно прокетират тези отхвърлени чувства върху други хора, като в замяна очакват агресивно и нараняващо отношение от тях. Такова едно очакване, комбинирано с изострена чувствителност към проявите на гняв или радразнение от страна на другите, кара тези хора да виждат дори физиономиите на останалите по изкривен начин и да си въобразяват, че те таят лоши намерения към тях. Гневът, който те биха освободили като естествена реакция срещу безсилието или тревогата си в дадена ситуация, се е превърнал в страх и недоверие към другите, както и в усещане за нараненост и оскърбление.

Затънали като в блато в собственото си изживяване на жертва, такива хора по навик гледат на случките в живота си като на натрапени им отгоре случайности и се чувстват безсилни и смазани. Също така, те разсъждават и действат, ръководени от убеждението, че светът е длъжен да бъде справедлив към тях, което само по себе си е инфантилно очакване. Те са свикнали да проектират обстоятелствата от ранното си детство, когато наистина са били безпомощни, върху настоящи ситуации и взаимоотношения и не могат да осъзнаят, че като възрастни вече разполагат с много повече сила и възможности, отколкото в детството си.

Съществуват упражнения и практики, които помагат да се справим с виктимизираното поведение (характеризирано с пасивност и действия, движени от отрицателна енергия) към поведението на възрастен (на което са присъщи активното справяне с трудности и упражняването на личната воля). Хората могат да се научат сами да разпознават разрушителните си мисли – критикуващите вътрешни гласове – които ги карат да се чувстват жертви. Така те ще имат възможност да започнат да измислят и използват по-полезни методи за справяне с гнева.

Разпознаване на критикуващите вътрешни гласове, които ни карат да се възприемаме като жертви на обстоятелствата и другите.

За да престанем да се чувстваме като жертви, добре е да се научим да разпознаваме вътрешния си монолог, който се съсредоточава върху несправедливостите със заключения от порядъка на: „Това не е честно. Това не трябваше да се случва на мен. Какво толкова съм направил, че да заслужа подобно отношение?“. Подобни разрушителни мисли правят „жертвата“ още по-пасивна и безпомощна, като в същото време й пречат да предприеме каквото и да е действие, за да промени своята злочеста и безизходна ситуация.

Потиснатият гняв и подозрителността се събуждат, когато хората се „вслушват“ във вътрешни гласове, които им казват, че другите не ги харесват и не ги е грижа нито за тях, нито за благото им. „На тях никога не им дреме за твоите чувства. За какви се мислят те, а?“, „Така си е, хората не дават пет пари за теб.“

В работата си много хора страдат от хронично чувство на обида, продиктувано от необективното наблюдение, че всички ги изпозват и манипулират: „Шефът ми е пълен катил!”, Никой не ме цени.“, „Защо все друг обира лаврите?“. На същия принцип, гласовете, които казват на човек, че той е жертва на грубо отношение от страна на останалите, допринасят за усещането, че всъщност наистина никой не го уважава и всички само го тормозят: „Те ми се присмиват зад гърба. Никой от тях не ме уважава..“ Чувствата, породени от подобни разсъждения, водят до мрачни помисли, уж справедливо възмущение и желание за мъст. Разпознаването и отхвърлянето на отрицателните гласове е основният начин за превъзмогване на виктимизираното държание.

Конструктивни подходи за справяне с гнева.

Първо, много важно е да наблегнем на факта, че гневът е проста, ирационална и емоционална реакция към безизходни или неприятни ситуации и няма нужда да бъде оправдаван – напълно в реда на нещата е човек да изпитва чувствата, които изпитва. Степента на гнева е по-скоро пропорционална на степента на усещането за обида, болка или безсилие, отколкото на логиката или рационалността на обстоятелствата. Като се мъчат да намерят логиката в гнева си и се чувстват жертва на обстоятелствата, хората “зациклят” върху гнева по начин, който неминуемо води до неприятни размишления, които отблъскват другите и са анормални по своята природа.

Следователно, това, което можем да направим, е напълно да спрем да използваме конкретни думи, с които обикновено оправдаваме гнева си. Думи като „справедливо/ честно“, „трябва“, „правилно“, „грешно“ и др. Във връзка с това, думата „трябва“ често се свързва със задължение. Да вземем за пример следното твърдение „След като сме заедно (женени), мъжът ми “трябва” да ме обича, “трябва” да се грижи за мен, “трябва” да спи с мен.“ Тук със сигурност иде реч за игра на жертва. Когато човек обвърже чувството си за безсилие или обида с очакването, че някой е длъжен да го избави от него, няма как той да не стане параноичен и да не се чувства като жертва.

Ако превъзмогнем навика и потребността си да говорят по този начин, ще ни е по-лесно да открием една различна форма на общуване, при която сами ще поемат пълна отговорност за емоциите и действията си, като в същото време ще можем да изследваме алтернативите за справяне с проблема. В интимните отношения от полза би било партньорите да говорят за гнева си без да драматизират и да открито признават пред себе си и пред другия кога се чувстват като жертви. Подобно общуване е много по-малко вероятно да предизвика гневна ответна реакция. Освен това, то позовлява на хората да се справят с раздразнението и огорчението си така, че да не се нараняват един друг.

За хората, които по принцип изразяват гнева си чрез привидно справедливо възмущение или мрачни размишления, от полза би било да се откажат от идеята, че са невинни жертви на живота. Също така, от голямо значение е те да престанат да смятат, че са винаги прави и да осъзнаят, че останалите не им дължат добро отношение по никакъв начин. По-адаптивно би било да приемат това, че светът като цяло не им дължи нищо – нито хубав живот, нито щастие, нито по-приятна обстановка. Очакването, че ни се полага нещо по-добро поражда усещането, че са ни предали и изостря чувството за безпомощност и безсилна ярост.

Ако човек предприеме конкретни действия, за да промени ситуациите, които не са му по вкуса, то така той директно конфронтира собствената си игра на жертва. Например, ако някой се чувства заклещен в несполучлива връзка или неприятна ситуация в службата, той би сторил най-добре ако поразсъждава върху това дали собствената му пасивност всъщност не е била причината за създалото се положение, след което би могъл да положи усилие да бъде по-деен и да се отстоява по-уверено. Мъдро решение е да се избягва оплакването за неблагоприятните случки пред други хора, което само „стоварва“ проблема на слушателя. Във взаимоотношенията е важно човек да умее да прави разлика межу симпатия и емпатия и да престане да проси симпатизиране. И изразяването на симпатия, и опитите да се предизвика симпатия у отсрещния човек, са еднакво вредни, тъй като и двете засилват светоусещането на жертва.

Ако приемаме гнева си, много по-малко вероятно е да го излеем по разрушителен начин или да приемем ролята на жертва. Вместо да потискаме и отричаме гнева си, по-градивно е да го признаем пред себе си и другите, като правим разлика между чувства и действия. Когато хората осъзнато отказват да се чувстват като жертви и признават гнева си като важна част от своята природа, те имат възможността да изберат сами как да изразят раздразнението или огорчението си по конструктивен и етичен начин, който ще им помогне по-добре да защитят интересите си и да постигнат целите си. Самоограничаващата позиция на жертва вече няма да контролира живота им.

Източник